В Лондон съм в момента, а той е обсипан със знамена

В Лондон съм сега, а той е отрупан със знамена на Палестина и на дъгата

Вчера спорих до късно с хора, които се самозаблуждаваха със следната теза, която ще обобщя в резюме: " Преди две години Политическа партия и Демократична България взеха общо 33% на изборите и цялата власт в страната, през днешния ден са прислужници на Пеевски в Народното събрание, де факто трета политическа мощ на национално равнище и не взимат нито една община, с изключение на вероятно два огромни града. Голяма работа. "

Ами, не сте прави. Голяма е. Дори единствено София да вземат ще е огромна работа, сигнал за историческа смяна у нас, и по Българска национална телевизия обясних още при започване на акцията за какво...

Защото вървим по отъпкан път. Не откриваме топлата вода. Навсякъде в Европа това към този момент се случи, малко по малко. Либералите първо взимат столицата и се окопават в нея. После другите два-три огромни града. Туморът на постмодерния демократизъм се ражда и след това разраства от столицата нататък. Винаги.

Не поради невероятни претенденти, положителни хрумвания или забележими резултати, а просто по демографски аргументи. Средната, градска класа е най-податлива на заблудите на глобализма, на лъжите на постмодерното и на фантазиите на лявото. И непроменяемо трансформира градовете си в ляво-либерални кочини с близкоизточни гета, около които страхливо (да не нервират лекарите и инженерите в тях) минават огромни гей паради. Това е образът и духът на всички европейски столици сега, тъй като всичките една по една паднаха в лапите на демократичните сили. Включително, прочее, в консервативни замъци като Полша - още през 2018-та, и Унгария - през 2019-та.

Следваща ще бъде София, през 2023-та.

Знам, че мъчно вършиме връзка сред хубавите и професионални приказки на Терзиев за бюджет и детски градини, с мрачната картина на западноевропейските столици, унищожени от години демократична политика. Не знам по какъв начин се случва това, постоянно, съвсем като магия. Но се случва. Всеки път. В момента съм в Лондон, който е отрупан с две флагове на всички места - това на Палестина, и това на дъгата. Такъв е, почти, и образът на живеещите тук. Преди година бях последно във Варшава и мъчно можех да допускам, че в столицата на най-европейската, консервативна и католическа страна на континента се ражда същински, близкоизточно гето. Точно по модела на Западните столици. Там, където консервативният кмет Лех Качински изграждаше музеи на полската история, през днешния ден демократичният Тшасковски раздава общински жилища на мигранти от Ирак и Афганистан.

Не знам по какъв начин и за какво съумяват да го реализиран това, само че е реалност. Всеки. Един. Път.

В цяла Европа.

Това, след избирането на родните либерали за градоначалници в столицата ни, неизбежно ще стартира и тук.

Обещал съм си, обаче, че за разлика от твърдите като мокра спагета " консерватори " на Запад, постоянно съобразяващи се с конюнктурата, у нас взаимни отстъпки няма да вършим. Знаем им номерата, знаем им и слабите места. Ще ги следим на всяка крачка, ще им пресичаме демократичните опити от ден едно. А Шествието по случай Месец на фамилията ще придобие общонационално значение, като първата и съществена укрепление, на която естествените хора заставаме всяка година против идващия мрак.

Догодина, уверен съм от в този момент, ще излезем над 10,000.

*Коментар от Facebook профила на Кристиян Шкварек, заглавието е на Флагман.бг